Graffit Gallery Varna
image
Нещата от живота, изложба на проф. Георги Чапкънов – Чапа, 23.07.-06.08.

(english follow)
Галерия “Графит” с подкрепата на МТЕЛ
представят

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА на проф. ГЕОРГИ ЧАПКЪНОВ
Юбилейна изложба с малка пластика, рисунки, живопис и графика

Вернисаж | 23.07. | 18:30 часа

Светът на твореца е светът на неговото въображение, поетиката на неговата чувствителност към красивото, вечното и чисто изобразителното. Георги Чапкънов – Чапа е художник създател на един богат, нов свят който извлича от динамиката на реалността онова, което за хората ще остане като художествена стойност в бъдещето. Ученик в Художествената гимназия в София на големия български художник, скулпторът Петър Рамаданов, Чапа е завършва скулптура в Художествената академия при Иван Мандов. През 1990 г. е професор в НХА и основава специалността “Художествена обработка на метала”. Днес той е творец, чието име е сравнявано с най-големите майстори в изкуството на съвременната скулптура в Италия, Япония, Германия, Белгия, Франция, Люксембург. И това не е случайно, защото в скулптурите му има нещо класическо идващо традициите на античната и ренесансова скулптура, изразено в изяществото и елегантното извиване на формите, в ритмичното им, сякаш “валсово” сливане в един пластичен образ.
Когато извайва своите пластики той им предава истинско благородство. Отделните елементи в тях се налагат със силата и свободата на моделирането на формите – релефите, те напират от вътре навън с енергията на сътворението, като че ли влизат от един паралелен свят в нашия реален свят. Различният мащаб на скулптурните му творби съпоставен спрямо нашият е очевиден, но това не отслабва първичната им жизненост, а по-скоро утвърждава уникалната им същност – амалгама от божествени истини, човешки чувства и вечни теми. В образите доброто и злото, красотата и чувството на възхитителна радост, са в хармония на любовта. Всички пластики на Чапа, от ювелирните миниатюрни портрети, плакетите и малките пластики (и разбира се монументалните му творби, сред които най-известните са Св. София, паметника на Радой Ралин, на Петко и Пенчо Славейкови, Хитър Петър и много др.), са създадени от съприкосновението на неговите пръсти и длани с една мъртва материя, каквато е металът, гипсът, восъкът. Те носят тайнството на неговото умение не само да ги моделира, но им да им вдъхне живот. Истинската причина поради която Чапа е бил и е във фокуса, е че каквото и да сътвори, то е толкова привлекателно, че не може да не активира чувствата на хората. Неговите приумици, родени от “нещата в живота” са израз на житейската му мъдрост и са заредени с положителната енергия на усмивката, на усещането за победата на доброто над злото, на красивото над грозното. Играта на светлосенките, изкусните преходи между гладките повърхности и искрящите контури на фините линии очертаващи образи на цветя, хора, фантастични птици и животни, въздействието на полираните до блясък обеми превръщат пластиките му в неръкотворно дело.
Тематичният репертоар в изложбата е богат, той включва библейски теми, теми от ежедневието и неща вдъхновени от самият живот. Стилово те са единни, но Чапа търси съвършенството в изразните средства на различните видове изкуства – рисунка, маслена живопис, литография и бронзова пластика, и с артистична лекота дава пълна свобода на пластичното си въображение.
Всички сътворени форми и фигури в изкуството му имат различно, уникално въздействие със своето понякога изпълнено с хумор и тайнственост излъчване. Те са истинско визуално изкушение за ценителите на изкуството с пресътворената в линии и форми красота, излъчваща нежност, сила и жизненост.
Рисунките и литографиите изобразяват различни приумици и митологични сюжети създадени от художника като почивка от работата с метала. Те очароват и изумяват зрителите със своята полихромност и изящество. И в това Чапа е голям майстор, защото, както казва Роден – “скулптурата е сестра на живописта и също като нея играе със светлините и сенките. Ето защо скулптор който не е колорист, загърбва основното в занаята”.
Чапкънов не участва нито днес, нито преди в трансформациите на постмодернизма, защото той има своето място в областта на изящното изкуство и на естетиката му, а неговият стремеж към одухотворена красота, го е довел до онова съвършенство на пластичните му творения, което го прави единствен.

Пламена Димитрова-Рачева,
изкуствовед

Graffit Gallery Varna
present

FACTS OF LIFE
Prof. Georgi Chapkanov – Chapa
Solo exhibition of sculpture, drawings, paintings and prints

Vernissage | 23.07. | 06:30 p.m.

Georgi Chapkanov – Chapa is an artist who creates a new rich world that derives from the dynamics of reality the artistic value of the future. All of his sculptures, from the miniature to the monument works (among which are the landmarks of the capital city – St. Sophia, the monument of Radoy Ralin, the Slaveykov brothers and many others) have been crafted by the contact of his fingers and palms with a dead matter, such as metal, plaster and wax. They bring the mystery of his ability not only to model, but to breathe life into them. Facts of Life, born out of his notions, are an expression of his wisdom and deliver the positive energy of his smile, the feeling of victory of good over evil, of beauty over ugliness.

Plamena Dimitrova – Racheva
Art Historian

 

Част от интервю, публикувано в монография на В. Иванова. Георги Чапкънов. Библиотека “Съвременни български художници”, изд. Български художник, София, 1988. Индекс 73/74-Б(084)

Аз съм добруджанец. За мен това е много важно. Просто тази територия на България има своеобразен, незаменим с нищо чар и не се учудвам защо Йордан Йовков напусна Балкана, също много красив край и предпочете да остане в Добруджа. Освен като спокоен равен релеф на земята, който всъщност е много богат, този край го правят красив хората, които обработват земята. В най-голяма степен там се чувства, че тя изхранва хората. Към труда и към празниците там се отнасят като към обряд. Дори и приказките добиват една като че ли по-голяма мрачност. Спомням си как моята баба напълваше гори, извори и всякакви сенчести места с всевъзможни таласъми, русалки, самодиви, вампири и ние децата, по цели дни се взирахме с боязън в тези хладни сенчести места. И ако наистина там нещо помръдваше, или пропяваше , го свързвахме с някакви непонятни образи, които хем имаха граници, хем бяха неведоми, загадъчни.
Може би от тук започна моят художествен живот. Защото смятам, че за художника първото му качество е богатата фантазия. Ако в главата му живеят само видени неща, той не е добър художник.
И баща ми беше художник самоук. Пишеше фирми, работеше църковна живопис, а после отиде в театъра. Майка ми беше актриса. В такава фамилия и приятелите, които им идваха на гости, естествено се интересуваха от изкуство. С баща ми, който беше голям ловджия ходех още от малък на лов. Аз и сега продължавам да ловувам. Така познах по-отблизо всякакви твари. Познах живота им, смъртта.
От малък живеех с единствената мисъл, че ще стана художник, макар че понякога мечтаех да бъда летец, пожарникар, борец, но това бяха мимолетни желания. Основното оставаше – преди всичко художник, после другото.
Средното си образование получих в Художествената гимназия в София, където в последните две курса трябваше да направя избор между живописта, графиката и скулптурата.Избрах последното, може би защото най-лесно ми се отдаваше. Но имаше и друго- скулптурата се водеше от Петър Рамаданов – майстор с голям опит, безкрайни знания, личен приятел на Гео Милев, Николай Райнов, Николай Лилиев, а през престоя му във Франция – на Жан Ефел, Анри Матис, режисьора Жан Реноар. Чрез тази богата личност , ние, неговите ученици, се докоснахме до голямата култура. Това беше истинско богатство, което ние получавахме даром.
През 1963 г. постъпих в художествената академия. От преподавателите скулптори искам да посоча проф. Иван Мандов, който изгради в мен вкус къ по-изящната форма и към портрета.
Когато започнах с шамота, то беше защото веднага можеше да се види работата в някакъв материал Към гипса нямам предпочитание. Но все пак от шамота трябваше за стане скулптура, а не керамика. Изхождайки донякъде от антични образци, защото не ме задоволяваха търсенията на керамиците в тази насока,
Аз се заех да докажа, че той е хубав материал, част от земята. Като мачкаш тази земя, тази глина, имаш усещането, че се докосваш до божественото – човекът е направен от кал. По този начин създадох у себе си едно уважение към простите материали и се помъчих да извлека максималното според моите възможности от тях. От земния материал правех земни сюжети. На първо място търсех отношението на човека с природата. Като част от нея възприемам животното. С една дума – човекът и животното. Работите често добиваха форма на притча, някаква малка приказка, която внася загадъчност, и в това аз намирам смисъла на подобна скулптура.
Не бих искал и в по-големите работи да присъства, както и в малките, разказът. Искам да кажа нещо по-съществено, да стане по-често като форма и да бъде много по-сложно, по-многопланово, да буди полярни размисли. В една работа трябва да има няколко, ако не различни, то поне сходни мисли, които да говорят за нейното пластично богатство.
От опита който имам в съприкосновението съвременните търсения съзрях, поне за мен е така, че има недотам видени и недотам изследвани ъгли в изкуството по отношение на по-прости неща – например жеста. Той внася в творбата магичност , обогатява едно състояние и го извежда на друго ниво.
Почти нямам подготвителна рисунка към скулптурата си, освен в случаите, в които съм я използвал като съвсем дребна бележка, просто да не забравя какво ми е хрумнало, за да мога на спокойствие да го изведа до край било в пластика, било в нова рисунка, но вече по-завършена. За мен рисунката има своя неотменима стойност. Просто не я намирам като помощно средство за каквото и да е, а много държа тя да има качеството на завършено или незавършено произведение. Правих и живопис, но много неща пропилях при местенето от квартира на квартира. Като завърших Академията, направих една изложба от маслени платна, пастели, акварели, рисунки. После събрах всички работи с желание да отворя пакета след десет години, но всичко изгоря при един пожар на тавана на един колега. Оттогава живопис не правя. Сега чакам да дойде някой ден и пак за започна. Едни и същи средства понякога дотягат и на човек му се иска да се забавлява. Това е игра, която в определен момент става сериозна. Ако тръгне човек с много сериозни амбиции, много се съмнявам, че резултатите ще бъдат качествени. Заприличва на мания. За мен това е много смешно, при положение, че вече е имало Фидий, Микеланджело и други титани, човек да бъде маниак. Просто трябва да си гледаме работата заради това, че не можем без нея. На мен ми стига, че нещата, които правя, мога да направя само аз. Не бива да избиваме в противната посока на маниите си и да задължаваме околните да ни обръщат внимание, което може и да не заслужаваме.
Творческите търсения, валидни за съвременните насоки на българската скулптура, се изразяват не само и не толкова в промените засегнали формално-стилистичните задачи, а по-скоро в мисленето на художника, или казано по друг начин – в онези трудно обясними пластове на интелектуалния, интуитивния и емоционален капацитет на твореца … в самостоятелното тълкуване на идеята на творбата и в отстояването на най-адекватната й форма, оживена от рисковете на експеримента.

Георги Чапкънов, 1988 г.

Comments are closed.