Издателство СИЕЛА и ВИВАКОМ фонд представят във Варна дългоочакваната книга „Да бъдеш Христо Мутафчиев“ – за живеенето, Силата, инсулта и други истории от Яна Борисова и филма на Георги Тошев „Христо Мутафчиев. Диагнозата“

Галерия Графит
30.11. (сряда), 18:30 часа

На премериерата ще присъстват

Яна Борисова – автор

Христо и Елица Мутафчиеви

Станимир Гъмов

Валерия Стойкова

Георги Тошев, продуцент на филма „Христо Мутафчиев. Диагнозата“

Явор Веселинов, режисьор на филма

Откъс от интервюто на Яна Борисова, дадено за филма „Христо Мутафчиев. Диагнозата”, реж. Явор Веселинов

Как решихте да напишете тази книга?
Идеята се роди, докато Христо беше в болницата в доста тежко състояние. Тогава този проект много ни вдъхнови. Стана съвсем спонтанно в един разговор между мен, Христо и Елица и се надявам да се получи точно това, за което се размечтахме. На мен ще ми бъде най-трудно, защото става дума за мой близък приятел, а за приятелите се говори емоционално. В този случай задачата ми е да се получи почти документален и реален поглед върху много тежък момент от живота на млад човек, с който той се справя по респектиращ начин. Като упътване за оцеляване в страшното през личния разказ на някой, който го е преживял. За да има всеки на негово място какво да чете и да черпи сила.

Разкажете нещо за Христо Мутафчиев, което другите не знаят.
Когато се запознахме, Христо беше всичко онова, което аз не съм, и обратното. Единствената ни допирна точка беше, че и двамата харесваме „Междузвездни войни“, което никак не е малко. В момента нищо не се е променило, но доказахме как антиподите могат да бъдат приятели, ако са достатъчно толерантни един към друг. Той продължава да е шумен, да обича публиката, камерите, да пее, да слуша музика, която аз не харесвам, и да говори и прави неща, които за мен са невъзможни. Освен това обаче има дух, сила и мощ, които смайват и вдъхновяват, а аз продължавам да не ги притежавам. Също така мисля, че няма чувство за хумор, той за мен смята същото, а се смеем непрекъс¬нато, когато сме заедно! Позволяваме си и да сме откровени до жестокост един към друг, което понякога отстрани плаши, но аз мисля, че е висока класа на доверие и обич. Например ако пее фалшиво, аз му казвам: „Христо, пееш фалшиво!“. Той ми отговаря: „Ти нищо не разбираш!“. Скарваме се и после всичко е наред. Неговата мечта е да кара бърза кола, моята – да яздя едн0о¬рог. Мисля, че погледнато генерално, говорим за едно и също нещо.

Из увода на книгата „Да бъдеш Христо Мутафчиев”

„Съвременните джедаи са особени същества. Те не са съвършени. Живеят заради страстта, тръпката, удоволствието… и любовта към живеенето. Минават като буря през бурите, изграждайки собствена представа за морала на оцеляването. Но когато в битка защитават истината и красотата, стават вдъхновение за всички останали обикновени хора, които седим благодарни, че нищо не ни се случва, но имаме нужда от истории за герои, защото така сме спокойни, че ако стане страшно, има кой да ни спаси!“
Ана Арин

***

– Христо, кажи ми ти защо искаш да напишем тази книга?
– Ти ще я пишеш, ти си писателка. Аз ще разказвам. И ще си лежа.
– И все пак?
– Искам да разкажа моята история, за да могат всички, изпаднали в това положение, да разберат, че не е толкова страшно.
– А не е ли?
– Не е!
– Е как да не е бе, Христо? Кого лъжем?
– Ти ли разказваш или аз?!
– А какво е?
– Страшно е, ако не разбираш какво ти се е случило и какво да правиш. Знаеш ли, че всеки трети човек в света получава инсулт?
– И жените ли? Мислех, че се случва на мъжете.
– Не, и на жените. И ако, не дай, Боже, те сполети, може да се изгубиш. Завинаги да се изгубиш. Тогава наистина е страшно.
– Христо, кажи ми ти защо искаш да напишем тази книга?
– Ти ще я пишеш, ти си писателка. Аз ще разказвам. И ще си лежа.
– И все пак?
– Искам да разкажа моята история, за да могат всички, изпаднали в това положение, да разберат, че не е толкова страшно.
– А не е ли?
– Не е!
– Е как да не е бе, Христо? Кого лъжем?
– Ти ли разказваш или аз?!
– А какво е?
– Страшно е, ако не разбираш какво ти се е случило и какво да правиш. Знаеш ли, че всеки трети човек в света получава инсулт?
– И жените ли? Мислех, че се случва на мъжете.
– Не, и на жените. И ако, не дай, Боже, те сполети, може да се изгубиш. Завинаги да се изгубиш. Тогава наистина е страшно.
– Никой ли не е написал, или обяснил нещо по този въпрос?
– Извън медицинските книги – май никой. Аз имах късмет да ми разкажат, да разбера, да осмисля и да си събера парчетата навреме. Затова ще е тази книга. Нещо като упътване за оцеляване при инсулт.
– Не те ли плаши тази дума?
– Вече не. Преди не знаех какво значи, а и не съм мислил. То кой ли пък мисли за такива неща?! Сега вече ми е по-позната територия. Не че си бях мечтал точно тази територия да опозная, но така се случи. Ще се опитам да начертая карта за придвижване през блатата.
– Трябва да разкажем как ни хрумна идеята за книгата.
– Ами, ти ми спомена, че една твоя приятелка е написала книга за осиновители и колко тя помага на хора, които не могат да имат деца. После си казах, че когато аз се разболях, ако имаше нещо, което да прочета, не само аз, а и близките ми, щеше да е много по-лесно и нямаше да губим време, инвестирайки в безтегловен страх. Съжалявам, че и съпругата ми нямаше такава възможност, за да си спести поне част от ужаса, през който мина.
– Не обичаш думата страх!
– Защо, ти обичаш ли я?!
– Аз съм специалистка по страховете, но сега питам теб.
– Не изпитвам страх.
– Никога ли?
– Случвало ми се е, но ми е било толкова неприятно, че забравям за тези моменти. Това е деструктивно чувство. Когато трябва да се оцелява, е последното, което върши работа. Ако ти се живее, не се занимаваш със страхове.
– Как се преодолява?
– Не трябва да се изпитва.
– Това са пълни глупости! Не можеш да контролираш страха, той те залива. По-силно е от теб!
– Той идва, когато ти хрумне, че не владееш положението, че не зависи от теб. Има си рецепти за справяне. Трябва или да се преодолява, или да се игнорира. Не да се генерира в огромни количества. Тогава положението става наистина неконтролируемо и се губиш.
– Когато това ти се случи, изпита ли страх? Ама честно.
– Не!
– Лъжеш! Според мен не искаш да признаеш.
– Може и така да е.
– Няма нищо лошо, че си се страхувал. Съвсем нормално е, нали и затова разказваш тази история. За да може всеки, на когото се случи, да разбере, че е нормално.
– Знам, че е нормално, но не трябва. Дори и да те е страх на моменти, трябва да го преодолееш. По-добре да си ненормален в такива случаи, наистина.
– Пак те питам: страхуваше ли се?
– Да!
– От смъртта ли?
– Не, от това, че няма да бъда същият, както преди. Смъртта е друга, страшно неприятна тема. За нея нито ми се говори, нито ми се занимава. Мисля да не є обръщам внимание, поне засега хич… не ме вдъхновява.
– Сега страхуваш ли се?
– Не! Тогава беше в началото и за кратко.
– Как отмина това чувство?
– Не му се посветих.
– И за какво се хвана?
– Чух нещо, което мой приятел ми каза.
– Това ли беше ключът?
– Да! Когато говориш с хора, на които вярваш, винаги има нещо, което проработва. Може и да е най-голямата глупост, но това няма никакво значение, щом помага.
– Помагаха ли ти разговорите?
– Аз само тях имах! Те ме върнаха от тъмното.
– Това, което ще разкажеш, нещо такова ли искаш да бъде за тези, които ще четат?
– Надявам се моята история да успокои, центрира и мобилизира всеки, на когото се наложи да я прочете и да замести онези разговори, които аз имах късмета да проведа с хора, ориентирани за какво става дума. Защото, повярвайте ми, трябва задължително да има поне един в групата, който да знае какво правим! Необходим ти е водач, някой, когото да слушаш и да следваш.
– Защо искаш тази книга? Питам те още, понеже е много важно.
– А ти защо искаш тази книга, Яна?
– За да напомним, че човек не трябва да живее така, сякаш е безсмъртен. А всички го правим. Признавам, че и аз включително.
– При мен има нещо и на подсъзнателно ниво и е свързано с всичко, което съм изпитал, когато… това се случи.
– Искаш да го разкажеш ли?
– Искам, да.
– За да го изчистиш ли? Да го изтриеш като проблем?
– Искам да го изговоря. За мен това не е проблем отдавна.
– Щом го повтаряш толкова, не мислиш ли, че е?
– Не. Разказването за това през какво вече съм минал, ме надъхва и ми дава сили да продължавам нататък.
– Написването на книгата е част от пътя ли?
– От моя път – да. Правя го и заради себе си, но най-вече да го разкажа на другите, защото хората униват и се отчайват, и се отказват някъде по средата. Минавайки през различните етапи, съм имал много моменти, в които съм пропадал, и е хубаво да се знаят симптомите за това, за да се избягват. Излишни са и те забавят, може и да те закопаят.
– А мислиш ли, че всеки на твое място е в състояние да се справи по начина, по който ти успяваш?
– Може!
– Сигурен ли си?
– Всеки може да го направи само ако разбере или реши за себе си, че е необикновен. Аз го разбрах!
– Как?
– Казаха ми го в очите!– Никой ли не е написал, или обяснил нещо по този въпрос?
– Извън медицинските книги – май никой. Аз имах късмет да ми разкажат, да разбера, да осмисля и да си събера парчетата навреме. Затова ще е тази книга. Нещо като упътване за оцеляване при инсулт.
– Не те ли плаши тази дума?
– Вече не. Преди не знаех какво значи, а и не съм мислил. То кой ли пък мисли за такива неща?! Сега вече ми е по-позната територия. Не че си бях мечтал точно тази територия да опозная, но така се случи. Ще се опитам да начертая карта за придвижване през блатата.
– Трябва да разкажем как ни хрумна идеята за книгата.
– Ами, ти ми спомена, че една твоя приятелка е написала книга за осиновители и колко тя помага на хора, които не могат да имат деца. После си казах, че когато аз се разболях, ако имаше нещо, което да прочета, не само аз, а и близките ми, щеше да е много по-лесно и нямаше да губим време, инвестирайки в безтегловен страх. Съжалявам, че и съпругата ми нямаше такава възможност, за да си спести поне част от ужаса, през който мина.
– Не обичаш думата страх!
– Защо, ти обичаш ли я?!
– Аз съм специалистка по страховете, но сега питам теб.
– Не изпитвам страх.
– Никога ли?
– Случвало ми се е, но ми е било толкова неприятно, че забравям за тези моменти. Това е деструктивно чувство. Когато трябва да се оцелява, е последното, което върши работа. Ако ти се живее, не се занимаваш със страхове.
– Как се преодолява?
– Не трябва да се изпитва.
– Това са пълни глупости! Не можеш да контролираш страха, той те залива. По-силно е от теб!
– Той идва, когато ти хрумне, че не владееш положението, че не зависи от теб. Има си рецепти за справяне. Трябва или да се преодолява, или да се игнорира. Не да се генерира в огромни количества. Тогава положението става наистина неконтролируемо и се губиш.
– Когато това ти се случи, изпита ли страх? Ама честно.
– Не!
– Лъжеш! Според мен не искаш да признаеш.
– Може и така да е.
– Няма нищо лошо, че си се страхувал. Съвсем нормално е, нали и затова разказваш тази история. За да може всеки, на когото се случи, да разбере, че е нормално.
– Знам, че е нормално, но не трябва. Дори и да те е страх на моменти, трябва да го преодолееш. По-добре да си ненормален в такива случаи, наистина.
– Пак те питам: страхуваше ли се?
– Да!
– От смъртта ли?
– Не, от това, че няма да бъда същият, както преди. Смъртта е друга, страшно неприятна тема. За нея нито ми се говори, нито ми се занимава. Мисля да не є обръщам внимание, поне засега хич… не ме вдъхновява.
– Сега страхуваш ли се?
– Не! Тогава беше в началото и за кратко.
– Как отмина това чувство?
– Не му се посветих.
– И за какво се хвана?
– Чух нещо, което мой приятел ми каза.
– Това ли беше ключът?
– Да! Когато говориш с хора, на които вярваш, винаги има нещо, което проработва. Може и да е най-голямата глупост, но това няма никакво значение, щом помага.
– Помагаха ли ти разговорите?
– Аз само тях имах! Те ме върнаха от тъмното.
– Това, което ще разкажеш, нещо такова ли искаш да бъде за тези, които ще четат?
– Надявам се моята история да успокои, центрира и мобилизира всеки, на когото се наложи да я прочете и да замести онези разговори, които аз имах късмета да проведа с хора, ориентирани за какво става дума. Защото, повярвайте ми, трябва задължително да има поне един в групата, който да знае какво правим! Необходим ти е водач, някой, когото да слушаш и да следваш.
– Защо искаш тази книга? Питам те още, понеже е много важно.
– А ти защо искаш тази книга, Яна?
– За да напомним, че човек не трябва да живее така, сякаш е безсмъртен. А всички го правим. Признавам, че и аз включително.
– При мен има нещо и на подсъзнателно ниво и е свързано с всичко, което съм изпитал, когато… това се случи.
– Искаш да го разкажеш ли?
– Искам, да.
– За да го изчистиш ли? Да го изтриеш като проблем?
– Искам да го изговоря. За мен това не е проблем отдавна.
– Щом го повтаряш толкова, не мислиш ли, че е?
– Не. Разказването за това през какво вече съм минал, ме надъхва и ми дава сили да продължавам нататък.
– Написването на книгата е част от пътя ли?
– От моя път – да. Правя го и заради себе си, но най-вече да го разкажа на другите, защото хората униват и се отчайват, и се отказват някъде по средата. Минавайки през различните етапи, съм имал много моменти, в които съм пропадал, и е хубаво да се знаят симптомите за това, за да се избягват. Излишни са и те забавят, може и да те закопаят.
– А мислиш ли, че всеки на твое място е в състояние да се справи по начина, по който ти успяваш?
– Може!
– Сигурен ли си?
– Всеки може да го направи само ако разбере или реши за себе си, че е необикновен. Аз го разбрах!
– Как?
– Казаха ми го в очите!