КРИСТО

ИНТЕРВЮ ЛЪЧЕЗАР БОЯДЖИЕВ

През 1991 г. видях първия в живота си проект на Кристо и Жан-Клод – The Umbrellas в Калифорния. Бях на един конгрес в Санта Моника, който беше с надслов Art is the Last Vice.

Л.Б. Често казваш, че работиш по 14 – 17 часа на ден – това вярно ли е?
Кристо Да.

Л.Б. Всички ли сте така, или…
Кристо Живеем в една бивша индустриална сграда – имаме шест етажа с мазе. Има всякакви неща за правене. Моето студио е на последния. Работя сам. На етажа под мен е офис с трима асистенти.

Л.Б. Значи всички общо работите по 50 часа на ден…
Кристо Не знам… Може би. В момента сме четирима: Владимир е племенникът ми – синът на Анани. Другият е Джонатан, племенникът на Жан-Клод – син на по-малката й сестра Джойс. А третият – Адам. Жан-Клод все повтаряше, че и той трябва да е нечий племенник…

Л.Б. Излизал ли си с Джойс?
Кристо Да, ходех с нея през 1958-1959. Прочети Christo and Jeanne-Claude: A Biography на Бърт Черноу, там пише всичко.

Л.Б. Спомняш ли си времената, когато учеше в Художествената академия в София – поне малко?
Кристо Дали си спомням времето, когато учех в Художествената академия в София? Да, спомням си. Приеха ме през 1953 може би…

Л.Б. Жан-Клод ме харесваше, защото, когато сме се видели за пръв път през 1981 по улиците на Сохо, съм приличал на теб, когато сте се запознали в Париж.
Кристо А, може би. Добре.

Л.Б. Спомняш ли си този ден?
Кристо Спомням си, мисля, че в книгата пише, че е било март 1958. Пристигнах в Париж, когато генерал Де Гол беше дошъл на власт; беше пълно с танкове по Шан-з-Елизе; имаше една група френски генерали, завърнали се от Алжир, която опита да направи държавен преврат срещу Де Гол и френското правителство. Беше през март, мисля. В края на февруари – март 1958.

Л.Б. Били сте страхотни късметлии да се намерите един друг – тя не трябва да рисува, а на теб не ти се налага да попълваш данъчните декларации.
Кристо Не става въпрос само за данъчните декларации. Тя изнася доста по-голяма част от работата, много е сложно. Рисуването е една малка част от нашата работа.

Л.Б. Исках да те питам за рисунките ти. Използваш много класически материали.
Кристо Аз и до днес използвам класически материали – молив, въглен, маслен пастел, пастел, темпера…

Л.Б. Но това е съвсем различно от материалите на действителните проекти.
Кристо Разбираш ли, трябва да гледаш на нашата работа като на едно цяло. И ще разбереш, че проблемът на хората е как да вникнат в нея – ако четат нашата работа като книга, те ще я разберат много добре. Скиците, колажите, фотомонтажите, макетите – те са подготвителната работа за нашите проекти. Тук можеш да откриеш прилика с работата на архитектите. Архитектът урбанист трябва да изгради макетите, доста фотомонтажи, прототипи. И дори начина, по който избираме материалите за проектите ни – не ги избираме в студиото! Винаги правим тестови модели – на някое тайно място, отново и отново, за да финализираме естетически какъв вид стомана, кабел, корда, тъкан трябва да използваме, колко куки, и още всякакви неща. Всичко това не може да стане в студиото или на улицата. Но именно по този начин го правят и архитектите. Трябва да се има предвид, че всички тези подготвителни рисунки са студии. И са подобни на тези на архитекта.

Л.Б. Винаги се стремите към перфектност, но понякога трябва да правите компромиси. Например по време на проекта The Gates в първоначалните скици се вижда различен сезон, различен цвят на текстила и на формата на подкрепящата структура. Защо променихте намеренията си?
Кристо Правихме два предварителни теста. Проектът не започва с идеално. Ако разгледаш скиците за нашия проект през годините, те отразяват кристализацията, еволюцията на физическия обект и как той съществува. Например ние много рано си дадохме сметка, че листата на дърветата в парка падат през есента. Надявахме се листата да опадат, защото портите могат да се видят само през дърво без листа. Ето защо при ранните скици на проекта по дърветата все още има листа. Проектът можеше да се направи между декември и до някое време преди пролетта – но ние винаги гледахме колко листа има в парка. Когато решихме да го направим в края на февруари, изградихме 18 врати, далеч от Ню Йорк, и построихме истинска асфалтова пътека.

Там опитвахме и вариации на цветовете – с повече екрю, повече шафранено, повече червеникаво, по-светло, по-тежко и т.н. Тези пробни порти седяха седем месеца през зимата на 2002, а ние наблюдавахме как ще изглежда материята на вятър, на слънце, на дъжд и на сняг. И избрахме този шафранен цвят. Също много важни бяха колоните. Първите колони на портите бяха с много малък диаметър, като тръби. След това решихме да сложим едни правоъгълни ръбати колони, за да отразяват правоъгълните форми на градските сгради. Станаха доста по-плътни. Всичко това са естетически решения.

Л.Б. Спомняш ли си колко време прекарахте в Сентръл парк, когато проектът вече бе готов през февруари 2005?
Кристо Цялото време. Така е и с всички наши проекти. С Жан-Клод винаги обичахме да бъдем още в началото на реализирането му. Живеехме в Сентръл парк – от пет сутринта, когато беше още тъмно, чак до 11-12 часа през нощта.
Л.Б. Споменавал си, че за теб и Жан-Клод идеята за проекта не е нищо, защото много хора, всъщност всеки човек, може да има идея – всичко е в осъществяването. Спомена, че опозицията срещу проекта му придава идентичност.
Кристо Процесът с разрешителните му дава идентичност. Не обичаме да имаме опозиция. За съжаление опозицията е неизбежна. Но процесът с разрешителните придава енергия на произведението на изкуството.

Л.Б. Всичко във вашата работа е като един безкраен цикъл: винаги една част от него трябва да изчезне, за да се роди друга…
Кристо Първо – харесва ми да съм жив. Харесва ми да правя разни неща, аз съм човек на действията. Дори не мога да си се представя как обмислям нещо, без да направя нищо по въпроса. Двамата с Жан-Клод сме хора на действията, постоянно сме въвлечени в правене на нещо.
Л.Б. Жан-Клод беше човек, който винаги създава пословични фрази. Като например: “Художниците не се пенсионират – те умират”; “Цената на проекта е като цената да отгледаш дете… Колко струва един живот?”
Кристо Никога не мислим за това. Единственото важно нещо е, че съм благословен все още да съм в добро здраве и да мога да работя. А истински ми харесва да работя. Работата е всичко за мен, не само в студиото – да обикалям, да говоря с хората, да се боря за разрешителни, да убеждавам… Това не е работа, не е – това е успокоение чрез изкуство.

Л.Б. Виждам, че си с дънки в момента. Знаеш ли, че е много вероятно дънките да са единственото нещо, което все още те свързва с България отпреди 1989? Тогава те бяха символ на свободата, много важен отличителен знак. В края на краищата твоето изкуство започва с красотата и свършва със свободата. Би ли се съгласил, че в крайна сметка става въпрос за свобода?
Кристо Да, разбира се. Много добре знаеш, че за тези 50 години сме осъществили 22 проекта и не сме успели да вземем разрешителни за 37. Ние все още – аз съм на 75 – се борим до смърт за разрешителни и е много трудно, дори и днес, да получиш разрешително за един проект. И мисля, че все още е много, много вълнуващо, че дори днес, след толкова години, съм готов да се боря докрай, за да се сдобия с разрешително за някой проект.

Л.Б. Къде излизаш, ако излизаш?
Кристо Имаме приятели, но цялото ни излизане е свързано с това, че трябва да продаваме, за да имаме пари да си платим сметките. Нямаме галерия, всички продажби се случват в студиото ни в Манхатън и трябва да сме на разположение на потенциалните купувачи, тези, които са сериозни – да могат да избират от произведенията ни. И, разбира се, това отнема време. Сега, когато Жан-Клод вече я няма, някой трябва да прави всичко това…

©Read the rest at Vice Magazine: КРИСТО – Vice Magazine