Известният Ел Камино – Пътят до Сантяго де Компостела в Северна Испания привлича от векове хиляди поклонници, наричани пилигрими. Според легендите, дългият около 800 км магически маршрут, който започва от малкото френско селце Сен Жан Пие-дьо-Пор, минава точно под Млечния път и като негова проекция на Земята отразява звездната енергия. За най-достойни се смятат тези, които извървят Камино пеш. Данте, който също става пилигрим , нарича всички, извършили това поклонение, „единствените истински поклонници”.

Откриване на изложбата с премиера на книгата на
Момчил Савов „„¡Buen Camino! Пътят на Сантяго“
08.06. / 18.30

ИЗМИНАХ ЕЛ КАМИНО ДЕ САНТЯГО, ЗА ДА НАХРАНЯ ДУШАТА СИ СЪС СВЕТЛИНА!

„Толкова сме щастливи с Танчето, че няма как хората около нас да не разберат, че отиваме да извървим Камино. Излитаме с половин час закъснение. Няма как. Нискотарифна авиокомпания. Нормално за тях. София е обляна в слънце, ние с Танчето – в очакване на хубави неща. Камино, идваме!…
Излитаме. Довиждане, София. Благослови ни и ти, както направиха нашите семейства и приятели. Време ми е за молитвата. Бог с нас. Бог пред нас и ние след Него.
Летим си.. Пия кафе, снимам Италия от въздуха, чета си, мисля си…ихааа- колко е хубаво да правиш каквото си искаш…”

Така изглежда част от първата страница от дневника ми за Камино. Ще бъде дълго да го преписвам, а и не искам. Приготвям се да пиша книга за пътуването и дневника ми ще се намърда вътре, защото е пълен с интересни преживявания, случки, емоции, смях и сълзи…Затварям го сега и започвам да разказвам.

Камино. Ел Камино. Пътят. Бях чувала за него преди години. После прочетох за него в книгите на Паоло Коелю. После разбрах, че онази любима песен в изпълнение на Лили Иванова е всъщност май точно за това Камино. После моите приятелки Силвия и Теди Кацарови, след като прочели книгата „Камино” на Шърли Маклейн се надпреварваха да ми казват колко важно е и аз да я прочета.Била точно за мен, мислели за мен, когато я четяли. Някак си съм им приличала на човек, който като Шърли ще хукне да върви по Камино. Така, че тези две мои приятелки смятам за първите ми вдъхновителки да изживея Камино. И разбира се книгата на Шърли Маклейн. Прочетох я на един дъх. После втори път. Да, наистина видях себе си в нея. Това съм аз. Там съм вече..Камино влезе в сърцето и мислите ми и взе да ме преследва …и така –две години.До юли 2011.

И ето ни. Решени с моята приятелка Таня Ставрева да тръгнем. Тя също прочете „Камино” и каза същото: „ Камино ме вика. Тръгваме.”
Камино ни повика. Дали защото всичко, свързано с духовните пътища ме влече, дали защото в мен говори авантюристката или пък съм достатъчно щура глава – не знам. Исках да го изживея. Да нахраня душата си, да се доближа до Бог и Той до мен, да попия енергията, да открия отговори на много въпроси, да трансформирам себе си, на нахраня сетивата си, да положа усилия, да се подложа на изпитания, да науча, да срещна приятели, да усетя мира и хармонията, да имам свободата, да бъда в радостта, да съм в светлината….да вървя, да вървя, да вървя…Това исках. Знам си. Човек е роден, за да сбъдва мечтите си. Роден е да бъде щастлив. Да измина Камино бе част от моето щастие. И го направих.

Какво ми трябваше?
Мечтата – имах я. Кураж- имах го. Аз съм смела душа, широко скроена щура глава. Сбогувала съм се със страха отдавна. Може би защото знам, че е нещото, което най- много вреди на хората, може би благодарение на йога, която практикувам вече 15 години, а може би защото страхът пречи живота да се живее пълноценно и в радост. Говоря за страха, защото!!!! Преди да тръгнем всички, ама всички до един от нашите приятели ни питаха – Не ви ли е страх?Ама какво ще ядете? Ама къде ще спите?…Е, хората живеят в страх. Не искам да съм като тях. Не ме беше страх ни най – малко да направя първата крачка. Казват, че тя е най- трудната. Изобщо не ми беше трудна. Чаках я с радост, с нетърпение, с някакво такова усещане за магия, за чудо…Като ме питате за страха – не, не ни беше страх да тръгнем. Камино е път, известен от 1000 години. По него ежедневно вървят поклонници като нас- пилигрими. По пътя, минаващ през села, градове, поля, жита, планини има знаци, стрелки и указания накъде да се върви…Едни чудни жълти стрелки…

Тръгваме от едно малко френско градче- Сен Жан пие дьо Пор и вървим в посока Сантяго де Компостела. Пътят е около 870 км., в някои карти е даден и като 810 км. Все едно. Важното е да вървим. И да не ни е страх. J Пътят минава през цяла северна Испания. Осеян е с красоти, музеи, галерии, катедрали, църкви, красиви сгради. Понякога минаваме през селца, които изглеждаха като декор за уестърн. Магазинчета, кафенета, уютни ресторантчета и къщи. Навсякъде цветя, цветя…Красиво. И хора. Много хора от цял свят. Испанците са любезни и мили, поздравяват ни с Буен Камино – поздравът, който всички непрекъснато си казвахме. Буен Камино. Ултрея – смело напред! Няма страшно. Не сме в пустиня, нито в джунгла или на война.:) Приятели, когато вървим по Ел Камино няма от какво да се страхуваме
Защото
Ние сме пилигрими, ние сме лос перегринос, поклонници – хора, които са тръгнали да извървят прекрасния духовен път. Камино е най- древният поклоннически път в Европа. Признава се за изминат, ако го вървиш пеша, на велосипед или на ездитно животно – кон, магаре. Пилигримите в началото на пътя се сдобиват с пилигримски паспорт, в който се слагат печати във всяко населено място, където се отсяда. Печати могат да се получат и в музеи, галерии, в пилигримски кафе – барове или просто на улицата от някой доброволец – дарител. Печатите са много красиви и все различни. На първата страница е вписано името, държавата и причината, поради която човек е тръгнал да изминава Камино – религиозна, духовна, културна или по друга лична такава. Пилигримът не е турист. Той е нещо много специално. В Испания е приет закон, с който всеки испанец е задължен да подпомага, да пази и да протектира пилигримите. И наистина беше така. Всеки те упътва, загрижен е за теб и ти се радва. Чувствахме се почти като коминочистачи на моменти, хората ни махаха засмяни, по шосета и магистрали чувахме клаксоните на камионите и колите и виждахме махащите за „Буен Камино” ръце …В периода, в който вървяхме по Камино бяхме единствените българи пилигрими. Доста често чувахме от хората, че за първи път срещат българи. А Камино… Камино е осеян с пилигрими от цял свят. Пеша, на велосипеди, на коне. Вървящи с кучетата си, видяхме семейство с бебе, имаше и хора инвалиди – момчета,които бяха без една ръка, един испанец с протези на краката, един сляп човек…Срещнахме хора и от най- далечни точки на света – от Япония, Корея, Америка, Австралия, Нова Зеландия, Южна Африка. Най- много бяха германците, французите и италианците. Руснаци не срещнахме, но от Латвия, Литва и Естония – да, от Румъния, Словения, Унгария, Полша ,Чехия, Словакия…Всички се поздравявахме с Буен Камино, всички сме приятели. Един особен мир, едно спокойствие, една уникална комуникация между хора от различни култури, с различно вероизповедание, но еднакви по дух. Обичахме се, помагахме си, радвахме се заедно, танцувахме, смеехме се, разказвахме си…Едно Камино общество от духовни хора, хора с друг вид нагласа, различна от стресовото ежедневие, хора сетивни за доброто, за мира, за Божественото, хора светли. Наблюдавах лицата на тези хора, очите – някак други, по- чисти, по- светли, по- одухотворени. Няма злоба, няма завист, няма гняв и ревност, няма страх…Вървим си с Таня и си говорим за стреса в нашия забързан свят, за влиянието върху всички ни… и колко слепи сме да видим, че на човек му трябва много малко…Все бързаме, нямаме време за децата си, претупваме задачите си, нетърпеливи и нетолерантни сме…материални до безобразие…Все тичаме. Как е хубаво да спреш в един момент… да се огледаш… да осъзнаеш…Това се случи на Камино. Макар да вървяхме всеки ден между 25 и 35 км, ние всъщност бяхме като спрели. В един светъл свят. Вървиш и мълчиш…за да можеш да кажеш…затваряш очи…за да видиш…да се намериш…Нямам думи, с които да опиша сетивата….мириса на Камино, звуците на Камино, светлината, вкуса…Камино е чудо. Истина ви казвам. Тук всичко, за което си говорихме с Таня ставаше. Мислим за нещо – става. Говорим за някого – и той се появява. Ще опиша и тези чудатости..Странно и невероятно, но факт. Преживяно е. Повярвайте. И дано не изглежда налудничаво..:)
И да завърша разказа за пилигримите. Наред с паспорта, Камино се стартира с една голяма истинска мида /шел/ с червен темплиерски кръст на нея. Мидата се слага на раницата отзад и тя е знак, че ти си пилигрим и че на теб при нужда трябва да ти се оказва помощ. Има и още два символа – пилигримската тояжка и една кратунка за вода. Та с тези две пилигримски неща – паспорта и мидата ние поехме по пътя Камино.

Къде спим?
Спим в албергета. Нещо като туристически спални или хостели. Специално за пилигрими. Някои от тях са доста стари, останали и поддържани от векове, други са нови и модерни, някои са частни, а по- голямата част от тях са общински. Голяма част от албергетата са в църкви и манастири, имаше и в замъци. Нощувката струва между 2 и 8 евро, но има много, които са с дарения – пускаш в една кутия, толкова, колкото поискаш или имаш възможност. Повечето кревати са на два етажа. Спим понякога по 6, понякога по 10 или по 20 човека в едно помещение, в Нахера например бяхме сто човека на едно място. Там беше прекрасно. Албергетата предлагат всякакви удобства. Добре оборудвани кухни, където всеки може да си сготви. Бани, тоалетни, интернет, машини за масаж на краката. Не рядко в албергетата имаше лекари, които оказваха безплатна помощ на пилигримите. За всичко е помислено. Ние с Таня си имаме вече любими албергета. В повечето случаи спяхме в църкви и манастири, където в прекрасни условия и топлия прием на монахините ти предлагат вечеря и закуска и правят специална молитва за пилиримите, веднага след обичайната меса. Бяхме щастливи да присъстваме на много вечерни служби / меси / в катедралите и църквите, където наред с благословията от пастора получавахме и нафора….Впечатлена съм от начина по който църквата там се грижи за хората. Аз съм православна християнка, но недолюбвам религията. За мен вярата е важна. Там видях истинска грижа за хората от страна на духовните лица. И това е трудно да опиша. Неописуемо чувство е да видиш как хората говорят с Бог, как четат молитвите си, как си помагат…Как седят смирено в красивите църкви и как правят това, за което често с Таня си говорехме по пътя – бягството от стреса, да спрем, да почувстваме как Бог е сложил ръка на рамото ти и ти си някак спокоен, тих , смирен и безмълвен…

Къде и с какво се храним?
Храним се в албергетата, като си сготвим. Това е вечер. Пазаруваме си от хранителните магазини продукти и си готвим. През деня – обикновено в раниците си носим хляб, кашкавал, домат или каквото там искаме. По пътя си купуваме топли кроасани и закуски от уютните кокетни фурнички. Няма как да ги подминеш. Всички кафенета, барове и ресторанти предлагат специални пилигримски менюта, които включват първо, второ, трето, салата и…. бутилка или каничка вино. От виното не се възползвахме, но виждах как любителите на най- обичаната напитка бяха много щастливи от този бонус. Цената на пилигримското меню е от 4 до 10 евро. Струва си да се опита. Вкусно е много. Дори опитахме пъпешова супа. Голяма глезотия. Иначе да бъда откровена – природата ни хранеше пребогато всеки ден. Ябълки, круши, сливи, джанки, прасковки, смокини, коприва / която си готвехме в албергетата/, къпини, ягоди, череши дори ядохме на едно място.Често хората по селата ни даваха плодове от градините си. И още – онези неочаквани безплатни софри, които ненадейно изникваха пред нас на пътя. Вървиш и насред гората върху маса виждаш поставени чай, бисквити, ядки, хляб, халва, нутела за мазане, плодове. Такива изненади имахме много често. Всеки си взима колкото поиска. Има оставена кутия и ако някой реши може да пусне там монета за благодарност..Винаги пускахме по евро – две, само на Дейвид пуснахме две по 5…:)

Дейвид
Вървим след тежък планински преход от 8 км. и излизайки от гората, насреща ни – щанд. С над 20 вида сокове, термуси с кафе и чай, сладки, ядки, соленки, хляб, масло, мляко, поне 10 вида плодове, дори и диня…И… Дейвид. Жив ангел. Всеки приближава и казва едно и също: It’s not possible..Не е възможно. А Дейвид казва – Евритинг ис посибъл, всичко е възможно..Разплаквам се. Не вярвам на очите си. Седяхме около час и половина при синеокия жив ангел Дейвид и си говорим. Аз, казва той, съм тук и зиме и лете, всеки ден. Тук съм, за да служа на пилигримите.. Аз служа, не помагам. Когато помагаш, ти се поставяш автоматично над другите. Аз служа. Да служиш е велико.Няма друго по-силно нещо, което да въздига духовно и да те изпълва с енeргия. Нямаме думи. Дейвид целия е сърце. Голямо сърце. И печатите му са във вид на сърце. Той е каталунец. Дете на Бога, женен, с две деца. Подредил е кът с духовни символи и предмети от всякакви религии и духовни учения… Целият ни път след това бе белязан от Дейвид, от неговата енергия, от неговия плам. Всички говореха за него. Що за птица си ти, Дейвид? Странник, чудак, луд, кукувица, беглец…Беглец ще да си. От суетата, от фалша, от лицемерието, от стреснататие погледи на още по-стреснататие хора …Ей, Камино, тук искам да остана, в теб и при теб…Искам да срещам само светли хора, със светли мисли, с добри души…Това е Камино. Не спира да те изнанадва. Тук някак грозното ти се струва по – грозно, а красивото още по-красиво. Енергията на Камино те прави по-сетивен, по-възприемчив за много неразбираеми неща. Камино е учебник. Светлина, любов и добрини…тук някак виждах тези неща триизмерно. Тази част от моето откровение за Камино всъщност беше посветен на въпроса – с какво се храним на Камино. Ами това сме яли май – духовни преживявания и хубавини.:)

Времето
Бог беше с нас през цялото време. И понеже по пътя Камино всичко, което си пожелаехме ставаше, ние си поръчвахме и какво да бъде времето. И то беше, каквото го искахме / с изключение на първия ден, когато ни валя проливен дъжд и бяхме мокри като кокошки/. Макар да бе най – топлия сезон за Испания, ние имахме винаги между 20 и 28 градуса. Леки облаци, лек ветрец и хладинка. Имахме и слънце, но то ни беше приятел и не ни е уморявало, освен в деня, когато изминахме две дестинации в една – общо 40 км.. Е, извървяхме ги геройски на най- голямата жега по нашия път. Нещото, което Камино прави с хората е да умножава моженето. Можеш да вървиш и да те болят краката, но не спираш. Можеш го. Можеш да си гладен, а пред теб да е преход само в гора – не спираш. Можеш го. Не се цупиш, ако албергето не е по вкуса ти. Можеш го. Не се ядосваш, когато не разбираш нещо. Можеш го. Не си разочарован, ако не стигнеш набелязаната цел, просто спираш и спиш там, където си стигнал. Можеш го. Просто Камино прави да можеш, още и още. Калява те. Чисти негативни качества, ставаш по – смирен, по – хрисим. Камино, липсваш ми.

Природата

Редуват се коларски пътища с горски пътеки, шосета, магистрали и пак прашни, чакълести, асфалтирани… Камино върви през красиви зелени планини, безкрайни житни ниви, лозя, минава край реки и езера. Край нас са птички, пеперуди, виждаш таралежковци, зайчета и сърнички. Катериш върхове, слизаш и вървиш, вървиш… Минаваш край стада от крави и овце. Край пътя – дъхави цветя. Много цветя. Синчец, макове и маргаритки, лайкучки, билки. С ухание и красота. Любими ни бяха балите със сено, върху които често си почивахме по средата на деня. Няма по – удобно легло от балата сено. Отнема ти умората и ти дава енергия. Дъхаво ухание на окосена трева. Три от нощите по пътя Камино спахме на открито под звездите. Беше повече от вълнуващо.

Как изглежда един ден на Камино?
Ставаме рано – около 6 – 6.30. Тоалет… зъби, четка, паста…тихо обличане, прибиране на багажа в раницата, обуване на обувките, раницата на гърба и… Буен Камино. Тръгваме. Вървим тихо, почти сънени. Казвам на глас господнята молитва, псалом 23 и 91, както и двете много важни мантри. Обикновено един етап за деня е от около 20-25 км. В повечето случаи изминавахме повече. Хапваме по пътя, сами или с приятелите от Камино. Пием кафе, възнаграждаваме се със сладоледи и тортия. Вървим. Бавно и спокойно, наслаждаваме се на всичко около нас. Пеем си понякога, танцуваме си. Говорим си за всякакви неща. Спирахме и си четяхме части от Новия завет и заръките на Учителя – носехме си бялата малка книжка с нас. И …. неизменното Буен Камино, което изговаряхме по десетки пъти на ден. Обикновено 20 км. минавахме до към 13 ч. После почивка и пак вървим. Подбираме албергетата според усещанията си. Тъй като в едно населено място може да има повече албергета, човек сам избира къде да спи. Събирахме се с хората, които ни бяха станали приятели там. Готвехме си заедно, хранехме се заедно. Първото нещо, което правим в албергето е да си изберем легло
/ако имаме право на избор и не сме пристигнали много след другите/. После душ, готвене, хапване, разходка, снимки, галерии, музеи, ако има такива в селцето или града, после на служба в църквата, благословията за пилигримите, молитвата там и… лягане. Албергетата се затварят в 22ч. Да, тук разказвам доста суховато какво се случва в един Камино ден, но истината е, че нямаше ден без приятни емоции и смях, без нови и нови неща, които научавахме, както от пилигримите, така и от местните хора. Попиваш култура, история, красота. Чувствахме се прекрасно всеки ден. Говорехме си за Бог, за човешките отношения, за всичко от живота. Обсъждахме случки и хора, с които Камино ни срещаше. Имахме си и дни, в които пеехме само народни песни. Друг, в който пък само мълчахме. Последният ден преди да стигнем Сантяго де Компостела, изминах в пълен пост, само на вода. Направих го в чест на Св.Яков, Сантяго апостол и в чест на целия път Камино де Сантяго.
Жълтата стрелка
Много харесвах тази жълта стрелка. Срещахме я навсякъде. Върху пътя, върху камъни, дървета, знаци, табели…Тя беше най- важното – Нейно Величество Жълтата стрелка. Тя е тази, която ни водеше. Тя не ни предаде, винаги указваше правилната посока…И макар да знам, че не целта е важна, а пътя, тази жълта стрелка ми даваше много отговори на безброй въпроси. Купих си сувенирни такива стрелки, защото исках да ги имам в къщи и когато ги погледна, да се сещам за точната посока, правилната посока, за пътя…Жълтата стрелка като символ да ми напомня, че не бъркам, че вървя накъдето трябва, че няма да се загубя…Много е важно в живота да не се загубим и въобще да нямаме чувството, че сме изгубени…

Сантяго де Компостела
Това бе крайната ни точка. Лелеяното Сантяго. Катедралата, тържествената меса за благословия на всички пилигрими, изминали Ел Камино. Тук получихме и своите дипломи, че сме извървяли пътя. Те не ни бяха най- важните, но щом трябва. …Човек минава пътя заради други неща, но както и да е. После отидохме до Финистере – т. нар.- края на света. Тук /според традицията и както повеляват легендите/ изгаряме нещо от вещите си и пречистени от грехове и всичко лошо, оставаме в плен на красивото атлантическо крайбрежие. Тук е и нулевия км. на Камино. Снимка за спомен и Буен Камино по обратния път…
След това си подарихме разходка из Португалия – 3 дена до Порто, Коимбра, Баталя и Фатима – едно друго поклонническо място, но за това ще пиша по – подробно в книгата.

Животът ни е даден да го живеем в радост

Камино. Нямах очаквания за Камино. Имах усещане, че ще ми бъде много комфортно и хубаво там, че ще съм истински свободна… Така беше. Точно така се чувствах там. Смяла съм се всеки ден. Плаках от умилене и възхита при Дейвид преди Асторга, сестрите августинки в манастира в Карион де лос Кондес, в църквата във Фонсебадон…Посетихме много изложби и музеи, бяхме в много дворци, манастири и катедрали в Леон, Бургос, Логроньо, Санто Доминго, Памплона, Кастрохерис, Вилафранка, О Себрейро и Сантяго, бяхме въвлечени и във вихъра на „Сан Фермин” във Виана… Танцувахме насред Камино. Пяхме любимите си песни на воля. Господи, животът е прекрасен. Благодаря Ти. Благодаря за добротата и светлината на всички, които срещнах по пътя Камино. Буен Камино в живота и Бог да ви благослови!

Разказано с любов от Владина Цекова